Дъжд от цветя
Гласът на достойнството
В сянката на голямо дърво край пътя седял сляп възрастен човек. Край него минал царят и попитал:
– Господине, да сте виждал някой да минава наскоро оттук?
Ваше височество, първи мина вашият слуга и ми каза:
– Ей, старче, да си виждал да минава някой тук?
После мина Вашият министър и попита:
– Да си виждал някой да минава тук?
Сега минавате Вие и ме попитахте:
– Господине, да сте виждал някой да минава наскоро оттук?
Аз съм сляп по рождение, но чувам гласа на достойнството.
Откъс от книгата „Бисерната броеница на Сарасвати – ново издание с притчи за различни сфери на живота, автор Стефания Димитрова
Книгата можете да закупите с наложен платеж от издателство Алфа-Омега или с дебитна/кредитна карта от Сиела или Хеликон
Притча за приятелите
“Макар и ниско, положението на приятелите…” – така Буда започнал разказа си за верния приятел на търговеца Анахапиндака.
Много пъти приятели и роднини са се обръщали към Анахапиндака с думите: “Велик търговец си ти, Анахапиндака, защо поддържаш приятелство с такъв нисш човек”.
Той отговорил: “Може да се дружи не само с роднини и по-висши, но и с по-нисши”.
Без да слуша предупрежденията на близките, той дори го оставил за управител на своето имение. Близките му негодували и затова Анахапиндака се обърнал към Буда за съвет, да му помогне. Учителят казал:
– Истинският приятел никога не може да бъде по-ниско от теб. Истинското минало на дружбата е искреността и верността. Така преди много хилядолетия, когато Бодхисвата се родил като Богинята на тревата Куша, в царската градина имало едно красиво дърво, което било обитавано от една мила Богиня.
Единствената колона, която поддържала царския дворец, започнала да гние. Дърводелците търсели по цялото царство подходящо дърво, за да бъде заменена старата колона. Те се спрели на красивото дърво в царската градина, но тъй като било свещено, малко се поколебали.
Богинята на дървото започнала да плаче и да притиска невръстните си дечица. Бодхисатва, който живеел в тревата Куша започнал да я успокоява:
– Не бой се, аз няма да допусна да отсекат дървото. Повикал един хамелеон, който се криел в тревата Куша, и го помолил, да прегризе така кората на дървото, че то да изглежда проядено отвътре и изгнило.
На другия ден, когато дърводелците събрали смелост и дошли да отсекат дървото, видели, че то е прогнило и не става за колона.
Когато многобройните приятелки на богинята отишли при нея, за да изразят своята радост от спасението ѝ, тя казала:
– Скъпи мои, колкото и да сме могъщи, ние не можахме да измислим как да запазим дървото – моя дом. Само тревата Куша ми помогна. Наистина, приятели трябва да търсим сред нисшите, каквато е тревата пред това огромно дърво. Висш или нисш, приятелят винаги може да помогне в беда.
От книгата „Бисерната броеница на Сарасвати“ от поредицата „Притчите на Изтока“
автор Стефания Димитрова
НА ГОСТИ НА ЧАЕНА ЦЕРЕМОНИЯ
откъс от книгата „Когато белият жерав разтвори крилете си“
автор Стефания Димитрова
Красотата, която лекува
Японците, които са развили изключителна чувствителност към изяществото, смятат, че създаването на красота в ежедневието е мощно средство за лечение. Те обичат да казват: „Ако позволиш на окото си да бъде будно за света така, както ти се представя, и добавиш към това великолепие своя скромен дял в ежедневните активности, като приготвяне, сервиране на храната, аранжиране на дома, работа в градината – това е избор, утвърждаващ и възвеличаващ живота.“
Много японски домакини споделят, че най-значимо за тях е интегрирането на красотата в ежедневието, защото трайно установява дълбоко усещане за цялостност в живота им. Японки, отдали се на изкуствата, разказват: „Когато болката те обгърне, ако потърсиш утеха в нещо друго, то няма да я прогони, но ще премести фокуса на вниманието от грозотата, която ранява върху великолепието, а това е възвишено.“
Изборът на съдовете за чаена церемония например, последователните етапи на подготовка, церемониалът, декорацията на помещението, подреждането на градината, в която е построен павилионът за пиене на чай, както и всички останали видими форми, са посредници към целта, а именно: изживяване на красотата на обичайната дейност, като приготвяне на чай.
Гостите пристигат и се покланят един на друг. Разговорите са ограничени и притихнали, защото всеки би желал да съхрани чистотата и спокойствието на момента. Когато влезе домакинята, всички ѝ се покланят с уважение и тя отговаря на поклона. Това създава една хармонична група, която взаимно се подкрепя в търсене на естетическа наслада от присъствието на чаена церемония.
Домакинята предлага елегантно подредени сладкиши в розов цвят, в хармония с цъфналите навън дръвчета. Сладките приличат на току-що паднали черешови цветчета. Сърцата на гостите са трогнати от изтънчеността и деликатността на сладкишите. С грациозни жестове домакинята стрива чаените листенца в купичка. Всеки детайл е изпълнен с такава прецизност и грация, с уважение към всеки съд и прибор, че се създава церемониал, който цели да хармонизира присъстващите и да ги потопи във вътрешна тишина. Поклон на благодарност придружава всеки жест на подаване или отнасяне на съд.
Важен е моментът тук и сега. Всички спомени, тревоги, радости, емоции и мисли са оставени вън от стаята. Цени се присъствието в настоящето и вниманието е съсредоточено върху церемонията в приятелска атмосфера. Вътрешна радост озарява присъстващите. Никакви външни събития не могат да ги откъснат от това сладостно протичане на тиха удовлетвореност и всеки е част и частица от този поток.
Чаената церемония подхранва тези жени, за да могат смело и спокойно да се справят с това, което ги очаква вън от тази стая. Тя им дава самоуважение, което произтича от усета за важността на тяхното присъствие тук и сега. Богати или бедни, щастливи или нещастни – всички жени са признателни на споделената красота.
„Тишината е най-ценна в чаената церемония, защото тя ни обгръща и ни подкрепя в най-дълбоките и най-слабите ни места. Чувстваш се на сигурно място, такъв, какъвто си. Приемат те такъв, какъвто си. Закрилян си и за теб се грижат. Твоите най-дълбоки нужди са разбрани и удовлетворени“ – казва Ямамото-сан.
Дали съчиняват поема в отговор на поздравителна картичка, или се разхождат в градината, за да съзерцават цъфтенето на вишните, падането на червените кленовите листа или полета на жерава, японките умеят да се наслаждават на красотата и да я създават.
Десетте принципа на лечебната красота
- Чувство за взаимосвързаност
- Единство на ума и тялото
- Съсредоточеност в действията
- Подхранване на душата
- Радост от живота
- Създаване на красота
- Развиване на усет за благодарност
- Приемане на реалността такава, каквато е
- Разширяване на перспективата
- Въплъщение на състраданието
Всеки от тези принципи добавя дълбочина към парадигмата на лечебната красота и обогатява останалите.
„Отчаянието на самотата може да бъде сравнено с чувство за дълбока незарастваща рана, придружена от парализиращ страх и неудовлетвореност. Страданието се поражда от чувството за изолираност. Затова лечебният ефект на усещането за взаимо-свързаност дава сигурност, че принадлежиш към нещо по-голямо, по-силно и по-трайно от индивидуалния живот.“ Усещането за споделено състрадание, съдействие, взаимопомощ и насърчаване запълва огромната празнота на изолираността.
Празнотата и взаимосвързаността са двете страни на един и същи будистки поглед към света. Всяко нещо в света на феномените е съставено от молекули, атоми и субатомни частици. Звездите и индивидите имат еднаква структура и не може да се открие нищо, което в този смисъл да не е взаимосвързано. Гьоко-сенсей обяснява това чувство по следния начин: „Нещата са свързани чрез безграничността. Миналото, настоящето и бъдещето са свързани в мрежата на празнотата.“
Обграден от трагедия или загуба в индивидуалното си пространство, човекът е погълнат от мъка. В споделеното пространство терзанието се разтваря в позитивните настроения на околните. А красотата помага да се премести фокусът на вниманието от негативните емоции върху празнотата и тишината на настоящето. Когато е наранен, човекът има нужда от допълнително подхранване, а красотата има това качество. Тя е мощно лечебно средство, което прониква в неподозирани дълбочини на психиката и запълва всички пукнатини и процепи. Тя освобождава от ограничения, за които не сме подозирали.
Актът на създаване на красота е жизнеутвърждаващ. Създаването или съзерцаването на създадената красота утвърждава надеждата, засилва способността ни да посрещаме нещастието и съживява посърналите. Веднъж щом си изпитал целебната сила на красотата, я търсиш или я създаваш като противоотрова на ежедневните тревоги.
Красотата също омекотява грубостта и ъгловатия характер, като създава единна гъвкава и грациозна основа за общуване. Тя е като флуид, който предотвратява калцирането в егоистична клетка. Разтваря затворените врати на сърцето, което е потърсило закрила от нараняване. Затворен в страданието си в миналото, индивидът не може да изживее настоящето. Красотата държи неговото внимание в едно настояще, защитено от нараняване.
Пребиваването в сигурността на красотата създава възможност за утвърждаване на ценността на собственото ни присъствие. Да се съзерцава красотата – означава да се разпознае стойността на обекта и субекта на съзерцанието. В този смисъл красотата ни помага да изпитаме дълбоката връзка на нещата и своето място в мрежата от обвързаност.
Дистанцията между нещата изчезва, няма разлика между създател и съзерцател на красотата, участват всички сетива. Това е именно и третият аспект на лечебната сила на японската култура: постигане на хармония със света чрез възхита пред великолепието на всяко нещо и изтънчен начин за възприемане на танца на нещата.
Книгата „Когато белият жерав разтвори крилете си“ може да закупите оттук
ПРИТЧИТЕ -ТРОЯНСКИЯТ КОН НА ПСИХОТЕРАПЕВТА
Това, което ни преследва е по петите ни
В деня, в който мрежата с проблемите натежава дотолкова, че в съзнанието ни започва да се мярка образът на психотерапевта, ние си намираме хиляди причини, за да го забравим.
Потапяме се в удоволствието на “трескавата работа”, на зашеметяващи планове за бъдещето, на “приятни разговори” с “приятна компания” (ако успеем да се убедим, че е такава). Даваме заплатата си за скъп парфюм, ей тъй за самочувствие. Опитваме се да избягаме,… но от кого?
Това, което ни преследва, е по петите ни. Защото това, от което бягаме, е Великата заблуда на нашия живот. Нашето обкръжение, нашето самочувствие, нашите проблеми или радости следват точно колебанията на вътрешните ни очаквания. Защото мисълта е като магнит, като гравитация, която привлича различни неща. Това, от което се страхуваме или в което имаме силна вяра, като че ли тутакси се случва.
Нима може да се избяга от една самоизмама в друга? Резултатът е само промяна на цвета на палитрата. От розовата палитра се променя във виолетова, сиво-зелена, лепкаво-синя, докато най-сетне една мъглива нощ се събудим, зъзнещи в мъртвешкия хлад на безизходицата.
Необикновени, особени, странни, знаменити и в същото време най-обикновени хора
“Няма как, ще трябва все пак да отида на психотерапевт” – мисли си жената, увита в палто от норки. “Но как той ще разбере толкова сложни и неразрешими проблеми като моите. Аз съм толкова особена, необикновена.”
“Да, наистина, той ще се убеди, че съм странна” – промърморва си свитата на пейката до нея женица с извехтяло палто.
Човекът в сивия костюм. Ето го и него. Значи най-сетне се реши да дойде. Сложил си е очила, да не го познаят. Може би има право. Та той е толкова известен, може да се каже дори знаменит. “Ако някой го познае и вземе, че каже на малката сладка секретарка, с която отскоро са много близки. По-добре да бъде инкогнито.”
Тези толкова “необикновени, особени, странни, знаменити” и в същото време най-обикновени хора, които можем да срещнем навсякъде, още преди да влязат в кабинета на психотерапевта, са се въоръжили с няколко брони на недостъпност. Взели са със себе си безброй бутафорни оръжия, за да защитят своята “знаменитост”, “изключителност”.
Сигурно си мислиш вече, читателю, че щом хората, които се нуждаят от неотложен съвет, помощ, съчувствие, се съпротивляват срещу всяко наставление, какво остава за тези, които дори не съзнават, че влачат със себе си назряващи проблеми, бъдещи конфликти, болести и напрежение. Как би могла психотерапията да проникне в душевността на личността, да си позволи да размести ценности и да разруши илюзии? Та нали и Бог дори не влиза в интимния свят на човека без покана.
За възрастните притчата е това, което за децата е „класическата баба“
Най-неусетно това може да стори притчата. Тя ни откъсва от директен контакт с действителността, създава усещането за условност и дистанцираност от собствените ни конфликти. За възрастните притчата е това, което е “класическата баба” за децата. “Класическата баба” носи магията на приказките. С нея в миг сълзите се превръщат в смях, обидата в усмивка.
Откъс от книгата „Бисерната броеница на Сарасвати“ автор Стефания Димитрова
поредица „ПРИТЧИТЕ НА ИЗТОКА – ПСИХОТЕРАПИЯ НА ЕЖЕДНЕВИЕТО
Поръчай с наложен платеж оттук
Поръчай с дебитна или кредитна карта оттук
Белият жерав – добра поличба и дълъг живот
Когато белият жерав разтвори крилете си
Белият жерав е свещена птица на Далечния Изток, почитана особено в Япония заради елегантния ѝ полет. Той е възприеман като добра поличба, тъй като символизира дълъг живот.
Китайците виждат в образа на жерава посланик на света в небесния рай, затова го изобразяват като придружител на безсмъртните мъдреци. Древните китайски алхимици са вярвали, че ако изпият отвара, приготвена от яйце на жерав или коруба на костенурка, ще увеличат жизнената си енергия. Асоцииран с планината Хорай – даоисткия рай в Източно море, жеравът е неотлъчно до седемте богове на щастието.
В японската традиция жеравът е най-често изобразяваната птица. Виждаме го гравиран върху ножници на мечове, печати и гербове на благороднически фамилии; изрисуван на плъзгащи се врати и паравани; върху керамика и ръчно правена хартия, лакирани кутии за бижута; умело бродиран в скъпо тъкани кимона, които се носят на Нова година или за церемонията на сватбата.
Широко разпространено е вярването, че който направи хиляда жерава от хартия, това, което си е пожелал, ще се сбъдне.
Белият жерав в Тай Дзи
В първата фигура на танца и бойна техника Тай Дзи практикуващият сякаш държи малка сфера пред себе си, символизираща микрокосмоса на неговата индивидуалност.
В една от следващите фигури той плавно разтваря ръцете си като жерав, който се кани да полети. В тази фаза се пресъздава идеята за постепенно трансформиране на индивида от ограничена идентичност в свободна от предел същност.
Фигурата „белият жерав разтваря крилете“ си е част от радостната игра на преливания от микрокосмос в макрокосмос, където индивидуалността на практикуващия се стопява като ледена капка в морето на макрокосмоса на Вселената.
Откъс от книгата „Когато белият жерав разтвори крилете си„ – книга за познавачите и за тези, които не познават духа на Япония. автор Стефания Димитрова