В деня, в който мрежата с проблемите натежава дотолкова, че в съзнанието ни започва да се мярка образът на психотерапевта, ние си намираме хиляди причини, за да го забравим.
Потапяме се в удоволствието на “трескавата работа”, на зашеметяващи планове за бъдещето, на “приятни разговори” с “приятна компания” (ако успеем да се убедим, че е такава). Даваме заплатата си за скъп парфюм, ей тъй за самочувствие. Опитваме се да избягаме,… но от кого?
Това, което ни преследва, е по петите ни. Защото това, от което бягаме, е Великата заблуда на нашия живот. Нашето обкръжение, нашето самочувствие, нашите проблеми или радости следват точно колебанията на вътрешните ни очаквания. Защото мисълта е като магнит, като гравитация, която привлича различни неща. Това, от което се страхуваме или в което имаме силна вяра, като че ли тутакси се случва.
Нима може да се избяга от една самоизмама в друга? Резултатът е само промяна на цвета на палитрата. От розовата палитра се променя във виолетова, сиво-зелена, лепкаво-синя, докато най-сетне една мъглива нощ се събудим, зъзнещи в мъртвешкия хлад на безизходицата.
Необикновени, особени, странни, знаменити и в същото време най-обикновени хора
“Няма как, ще трябва все пак да отида на психотерапевт” – мисли си жената, увита в палто от норки. “Но как той ще разбере толкова сложни и неразрешими проблеми като моите. Аз съм толкова особена, необикновена.”
“Да, наистина, той ще се убеди, че съм странна” – промърморва си свитата на пейката до нея женица с извехтяло палто.
Човекът в сивия костюм. Ето го и него. Значи най-сетне се реши да дойде. Сложил си е очила, да не го познаят. Може би има право. Та той е толкова известен, може да се каже дори знаменит. “Ако някой го познае и вземе, че каже на малката сладка секретарка, с която отскоро са много близки. По-добре да бъде инкогнито.”
Тези толкова “необикновени, особени, странни, знаменити” и в същото време най-обикновени хора, които можем да срещнем навсякъде, още преди да влязат в кабинета на психотерапевта, са се въоръжили с няколко брони на недостъпност. Взели са със себе си безброй бутафорни оръжия, за да защитят своята “знаменитост”, “изключителност”.
Сигурно си мислиш вече, читателю, че щом хората, които се нуждаят от неотложен съвет, помощ, съчувствие, се съпротивляват срещу всяко наставление, какво остава за тези, които дори не съзнават, че влачат със себе си назряващи проблеми, бъдещи конфликти, болести и напрежение. Как би могла психотерапията да проникне в душевността на личността, да си позволи да размести ценности и да разруши илюзии? Та нали и Бог дори не влиза в интимния свят на човека без покана.
За възрастните притчата е това, което за децата е „класическата баба“
Най-неусетно това може да стори притчата. Тя ни откъсва от директен контакт с действителността, създава усещането за условност и дистанцираност от собствените ни конфликти. За възрастните притчата е това, което е “класическата баба” за децата. “Класическата баба” носи магията на приказките. С нея в миг сълзите се превръщат в смях, обидата в усмивка.
В деня, в който
мрежата с проблемите натежава дотолкова, че в съзнанието ни започва да се мярка
образът на психотерапевта, ние си намираме хиляди причини, за да го забравим.
Потапяме се в удоволствието на “трескавата работа”, на зашеметяващи планове за бъдещето, на “приятни разговори” с “приятна компания” (ако успеем да се убедим, че е такава). Даваме заплатата си за скъп парфюм, ей тъй за самочувствие. Опитваме се да избягаме,… но от кого? Нима може да се избяга от една самоизмама в друга?
Притчата – приказка за пораснали деца
“Няма как, ще трябва все пак да отида на психотерапевт” – мисли си жената, увита в палто от норки. “Но как той ще разбере толкова сложни и неразрешими проблеми като моите. Аз съм толкова особена, необикновена.”
“Да, наистина, той ще се убеди, че съм странна” – промърморва си свитата на пейката до нея женица с извехтяло палто.
Човекът в сивия костюм. Ето го и него. Значи най-сетне се реши да дойде. Сложил си е очила, да не го познаят. Може би има право. Та той е толкова известен, може да се каже дори знаменит. “Ако някой го познае и вземе, че каже на малката сладка секретарка, с която отскоро са много близки. По-добре да бъде инкогнито.”
Тези толкова “необикновени, особени, странни, знаменити” и в същото време най-обикновени хора, които можем да срещнем навсякъде, още преди да влязат в кабинета на психотерапевта, са се въоръжили с няколко брони на недостъпност. Взели са със себе си безброй бутафорни оръжия, за да защитят своята “знаменитост”, “изключителност”.
Как би могла психотерапията да проникне в душата на тези хора, да си позволи да размести ценности и да разруши илюзии?
Най-неусетно това може да стори притчата. За възрастните притчата е това, което е “класическата баба” за децата. “Класическата баба” не носи нова играчка, дрешка или електронна игра от чужбина. Тя носи магията на приказките.
„Приближаваме завоя на следващото хилядолетие като моряците на Колумб, които се отправят на пътешествие към новия свят с карта от XV век, на която има само морски дракони, заобиколени от замърсена синя вода.
Колумб плаваше под флага на мечтите. Повечето от нас се уповават на мечтите за работа, близки, приятели, дом, финансова сигурност, здраве, мир. Но ние нямаме вдъхновяваща нова мечта за желано и реализируемо бъдеще, която да ни стимулира“ – пише Д. Уйлямс.
Пол Валери изрази несигурността на мечтите ни в една фраза: „Ние се надяваме мъгливо, но се страхуваме конкретно.“
Колективно се научихме да се тревожим за глобалното затопляне, озоновите дупки, драстичните промени в климата, опустошителните природни бедствия, ерозията, свръх замърсяването, липсата на питейна вода, глада, войните. Тези страхове определят бъдещето, което бихме искали да избегнем, но което се мярка на днешния хоризонт като нощен кошмар, който навлиза в мислите ни, във възприятията ни, оформя чувствата ни и картината ни за света.
Научили сме се да неутрализираме страха от сънищата си с рационалната завеса: „Това все още не е реалност.“ Но тези страхове вече са навлезли в онзи пласт на колективни представи, който наричаме неосъзнат спонтанен образ на света“. Те ограничават способността ни да предприемем трезва стратегия към бъдещето, такова каквото бихме желали да бъде. Тъй като не знаем на какво точно да се надяваме и в какво да вярваме, в търсене на ориентир се обръщаме за пореден път към съкровищницата от натрупана опитност в митологичните образи.
Всички се нуждаем от жива мечта за продължавщо бъдеще, за бъдеще, което не умира в апокалипсис от липса на въздух, вода, храна, болести, агресия и компютризирани умове.
Хуманитарните науки имат влиянието да легитимират и подкрепят деструктивните или конструктивните тенденции в колективното ни пътешествие към бъдещето.
Затова целта на учените от Европа, Азия и Америка е да се постигне по-пълна картина на предизвикателствата, които поставя новата ера пред човека и културата. Нужна ни е по-ясна представа за универсалния процес на глобализация на културите и тяхната идентичност, по-прецизно отразяване на съзнателния и несъзнателния стремеж на хората от всички култури към колективна хармония.
Срещата на философи и психолози с литератори и фолклористи от различни страни и култури е пореден опит за среща и близост на различно мислещи, за да се изработи нашия общ път към конкретната надежда. С интелигентен поглед към Себепознание, струва ми се, че бихме могли да се научим да се надяваме също така точно и интелигентно, както се страхуваме.
Проблемите в света са глобални, но те са последица от действията на множество индивиди. Тероризмът, войната, икономическата несправедливост, замърсяването, промените в климата, дори търсенето на смисъл в живота, са глобални проблеми.
Случайностите и потенциалите на този свят, в зората на новото хилядолетие, ще бъдат посрещнати от индивидите в тяхната самота и в тяхната обвързаност с другите. Хората са предизвикани да съзреят в безпрецедентен мащаб, защото се нуждаем от нова, изпълнена с уважение и постижимост перспектива за Себе си и за света, в който живеем.
